Някои рецепти си имат история. Тази е от тях. Преди няколко години бях на фирмено обучение в централа на компанията, за която работя, в покрайнините на Париж. Доста неприветливо място, буквално по средата на нищото, заобиколено от малки градчета (по-скоро селца). Всеки, който е бил на нещо такова, ще ме разбере. Цял ден си затворен в стая с други хора и слушаш разни неща, които, в идеалния случай, ще ти бъдат от полза някой ден. Обядът е в стола и общо взето се понася. Когато в 6 следобед излезеш от стаята, не те свърта на едно място. Едната вечер, заедно с няколко колеги тръгнахме да търсим местен ресторант, препоръчан в Trip Advisor. След около 40 минути лутане го намерихме. Изобщо не беше каквото очаквах. Малко (по спомени 6 – 7 маси) и много скромно. Собственикът по съвместителство беше готвач, снабдител и сервитьор и… нямаше меню. Човекът (с корени в Северна Африка) любезно ни обясни, че никога не планира. Просто отива сутринта на пазара, купува каквото му хареса и след това решава какво да сготви с покупките. Каза, че няма да се обиди, ако решим да не оставаме. Ние обаче останахме. Някои (като мен) от любопитство, други – защото не им се обикаляше в търсене на друго място.