Тази година наруши традициите ни. Вече е октомври, а още не сме излизали от България. За сравнение, през миналата година към този момент бяхме пътували до Малта, Лисабон и Истанбул и очаквахме планирано пътуване до Барселона. За нас 2021 се оказа по-„затворена“ от 2020 и не поради липса на желание.
От друга страна това ни даде възможност да пътуваме в страната. Може да се каже, че това лято открихме и закрихме сезона. През май бяхме в св.св. Константин и Елена, а през септември бяхме в Албена. Черноморието е много интересно и аз откровено го предпочитам по-слабо населено. Имахме възможност за сравнение, понеже в началото на август прекарахме една прекрасна седмица близо до Созопол. От опит мога да ви кажа, че през май и септември се пътува много по-добре. За мен това е важно, понеже „почивка“ в моя речник не означава да стигна от точка А до точка Б и да остана там за Х брой дни без да мърдам извън границите на комплекса/града/селото. Равносметката от пътуванията до морето тази година е, че област Варна определено се справя много по-добре с поддръжката на пътищата от област Бургас. И също така че почти всяко селце и паланка в област Варна има по-добра пътна настилка от кварталите на столицата, която би трябвало (но не успява) да бъде визитната картичка на България.
Ваканцията в края на септември беше планирана месеци преди това. Трябваше обаче да отидем до Португалия. По ред причини не се случи и почти в последния момент резервирахме хотел в Албена. Много красиво място, придобило славата на пенсионерски курорт, заради спокойствието.
Албена. Сърцето от мидички ни посрещна на плажа в деня на пристигане.
Е, аз все още не съм в пенсионна възраст, но никога не са ме привличали места като Златни пясъци или (пази Боже) Слънчев бряг. Албена има прекрасен плаж и беше идеалната изходна позиция за дневни разходки по северното черноморие, по-точно над Балчик, където никога не бях ходила.
От 18 до 25 септември общо около 1600 км с музиката на Credence Clearwater Revival, които според мен, са идеална компания за шофиране.
Жорже вече депозира устно запитване, ако е възможно, следващото пътуване да бъде озвучено по друг начин.
Според прогнозата, първите два дни времето щеше да е слънчево и топло. Затова решихме, че първата дестинация ще бъде Тюленово. Много исках да видя арката, преди да ми се „изплъзне“, като тази в Малта, която замина в морето, преди да успея да отида до там. Видях я. Снимах я. Дори си направихме мини пикник на скалите, в едно кътче с поносим вятър. Ако и вие като мен не сте ходили досега, може би е добре да се замислите, защото има явни пукнатини и при едно по-силно земетресение може да изчезне.
На връщане спряхме на пазарчето в село Хаджи Димитър и си купихме жълти домати (ако не сте пробвали, горещо препоръчвам да потърсите следващото лято), тиква и един много вкусен пъпеш, от сорт на който не бях попадала досега.
Вторият ден беше резервиран за Крапец, който е любимия плаж на моя близка приятелка. В книгата „101 отбивки“ е представен като едно от последните недокоснати места по крайбрежието. Впечатляващ е. В интернет ще намерите прекрасни снимки отвисоко, които дават представа за мащаба. Много дълга (7 км) ивица с хубав пясък. Идеален за хора, които искат да избягат от тълпите, понеже пространството е голямо и няма следи от „цивилизация“. Само ние и морето. И вятъра. На 20ти септември температурата на въздуха беше около 22 – 23 градуса, небето беше почти чисто и въпреки постоянния вятър беше изключително приятно да си поседим на плажа по бански между 14 и 16.30 часа. Е, ако сте зиморничави, би било добре да си вземете някакви връхни дрехи. Единственият проблем беше, че морето определено не ставаше за къпане. За моржуване – може би, ако това е вашето нещо. Със сигурност през юли и август и дори в началото на септември водата би била прекрасна за къпане.
На първата снимка на последния ред можете да видите част от рапаните и плоските камъчета със сърцеподобна форма, които си събрахме. Целите черуки от рапани са любими на Жорже, защото по неговите родни плажове в Португалия рядко се намират запазени, ненатрошени от силното вълнение.
Ако харесвате девствени плажове, недокоснати от човешка ръка, на които няма чадъри, шезлонги, бар и музика – Крапец определено много ще ви допадне. А дори и да не сте чак толкова крайни, определено си заслужава да се види тази естествена природна красота.
И, след като установихме, че Крапец наистина е много красив плаж, ми е интересно дали знаете какво е състоянието на ивицата директно на юг от него. Аз ще ви кажа – отчайващо е. Не бях питала как се стига до плажа, затова просто влязохме в селото и продължихме по пътя до едно място с паркинг и красива градина. В последствие установих, че сме подминали табела за къмпинга, понеже е добре скрита от клоните на едно дърво.
Оставихме колата на паркинга и тръгнахме да търсим плажа. Минахме през нещо като пристан за лодки и продъжихме по една много тясна ивица, настлана основно с миди и рапани. Отдясно – морето, отляво – бетонни укрепления. В този момент реших все пак да погледна в Гугъл мапс къде е плажът и се оказа на 30 минути пеша. Предложих, да се върнем за колата и да потърсим друго място за паркиране, но Жорже каза, че имаме нужда от разходка и продъжихме. След около 300 метра стигнахме до място, където вече нямаше ивица между морето и бетона, и поради много дебелия слой водорасли не беше ясно колко е дълбоко и дали можем да преминем. Аз пак предложих да се върнем, но Жорже любезно ми напомни, че аз обикновено съм тази, която търси приключения и вместо да се връщаме, просто трябва да се покатерим върху бетонните укрепления. Покатерихме се. Не е високо, но за човек, който по принцип не се чувства комфортно на високи места и който преди три години скочи с бънджи с идеята да покаже на себе си, че може, не беше много приятно изживяване.
На края на укрепленията слязохме обратно на плажа и там започна трагедията. Ивицата беше все още тясна и изцяло покрита с миди и рапани. Но освен тях видяхме всякакви бутилки, кенчета, опаковки от какво ли не. Включително автомобилни гуми. Предвид нелесния достъп предполагам, че по-голямата част от това „богатство“ е била щедро предоставена от хора, които са се намирали горе, на високото над плажната ивица, защото нямаха вид на престояли във вода и донесени от вълните. Изключение правят гумите, защото те нямаше как да са хвърлени от там.
Втора и трета снимка показват много малка част от боклука. Най-грозните места не ги снимах. Има много птици, които неизбежно кълват опаковките.
Не бяхме подготвени и не прибрахме никаква част от боклука, защото нямаше в какво. Сигурна съм обаче, че местните власти и жители биха могли, при наличие на желание, да оправят ситуацията.
През тази седмица видях най-сетне и най-старото обработено злато в света, което се намира във Варненския археологически музей. Експозицията е много добра и силно препоръчвам да отделите два часа и да я разгледате. За мен лично беше интересна и изложбата на икони, понеже, макар да не съм религиозна, ги харесвам като форма на изкуство и имам домашна колекция. По принцип много рядко правя снимки в музеи, заради осветлението и сенките. Такива снимки рядко представят обектите в добра светлина. Обикновено си купуваме книга за експозицията (стига да има такава), където снимките са професионални. В този музей има.
След това спряхме на Кубо, за да се видим с приятели. И с тази прекрасна червена луна.
Другото място близо до Варна, което никога не бях посещавала е Побитите камъни. Не знам защо съм го подминавала толкова години наред, пък и няма значение, но мястото е вълшебно. Господинът, който ни обслужи на касата, беше много любезен и обясни накратко историята и най-популярните теории (от общо 15 предложени) за образуването на каменните стълбове. Много хубава енергия има и човек се чувства зареден след поосещението. Пейзажът би бил извънземен, ако не бяха дърветата и храстите наоколо. Можете да развихрите въображението си и да „видите“ всякакви форми. Може и да си пожелаете нещо в „кръга на желанията“ – току виж се сбъднало.
Обичам цветята и градините са едно от първите неща, за които проверявам, когато пътувам. За последния ден от тази ваканция оставих моето лично любимо място – приказната градина на Двореца в Балчик. Не знам, колко пъти съм идвала, но всеки път удоволствието е голямо и никога не искам да си тръгвам. Вече мога да кажа, че съм виждала тази градина през три от четирите сезона – пролет, лято и есен. Не бих дошла през зимата, защото мисля, че картината би била тъжна, поне за мен.
Каменният кръст на трети ред обозначава мястото, където е погребано сърцето на кралица Мария
За съжаление няма как да пропусна и един сериозен минус – състоянието на единствените тоалетни (с изключение на тези в ресторанта). При положение че се събират входни такси и посещаемостта е добра, наистина не разбирам защо Държавен културен институт „Двореца“, който е под шапката на Министерството на културата, не може да осигури приемливо чисти тоалетни с осветление и необходимите консумативи.
На път към дома (през Бургас, понеже почти съм се отказала от надеждите да видя завършена магистрала Хемус), спряхме на Иракли. От единия до другия край на плажа, освен нас имаше само около десетина души и едно куче. Предполагам нормално за края на септември. Мястото е много красиво и си заслужаваше да отидем до там, въпреки невероятно лошия, на практика черен път. Слязохме до плажа по една пътечка между два добре оградени частни имота. Искрено се надявам, че на тях няма да изникнат безумни постройки в стил Слънчев бряг или „подпорни стени“, като тази на Алепу.
От една седмица съм си у дома и вече обмислям нови пътувания. Нищо продължително (преди Декември). По-скоро дневни мини-екскурзии до места наблизо до София, стига времето (както метеорологично, така и в другия смисъл) да е с нас. Да видим къде ще ни отведе любопитството.
Щипка смях и лъжица любов 